Стоя до себе си,

в сянката ми - ни радост, ни тъга.

Останал глух с рояк от празни мисли

опитвам се да споря.

Тя - сянката, стои си във прахта,

оставена на сляпата ми воля.

Съпътстваща собственика си,

където той и тя със него движи,

неразделен придатък  от раждането до смъртта,

нехаеща за неговите  грижи.

"Но чакай, спри не я хули" -

умът ми с мислите се заигра -

" Та тя е с теб да ти напомня, 

че  жив си, че съществуваш на света."