Луната във влажна нощ на Януари
е далечна, мътна...
Тя горяла е някога, отдавна,
отново през нощта
на Юли.
Оттогава е 2/3 от душата ми,
защото от мен трябва ми колкото върха на топлийка,
за да не изчезна в другите.
Луната е в две пълни очи и между много къдрици
Любов.
Тя е в в протегнатите ръце на Детето,
когато ме е разпознало измежду всички.
Луната реже и като трион
през Слънцето на мойто тяло.
Проблясва в дъното на чашата с кафе
преди да е започнало да действа,
защото на екс не се преглъща.
Тя влива във вените чувства от миналото,
защото може често майчински да утешава.
Луната е кълбовидна буря в мен.
Безмилостна.
А трябва да е тихо.