/сонетна броеница/

1.

С очите си докоснах красотата

на не́принадлежащото море.

С душата си почувствах свободата

и малко завист тъжно ме обзе.

Нали животът тръгнал е от него?

Нали сме били само пръст и кал?

Сега се крием зад невръстно его

и за летене все ни пълни жал.

Но за летене нужни са криле!

И участта ни винаги оплаква

това непредсказуемо море.

Когато във главите ни олеква,

мечтата ни за полет става щура...

Но празната глава е шамандура.

2.

Но празната глава е шамандура

и носи се по мъртвото вълнение,

без път, без стон, дори без конюнктура,

без срам, без свян, без капка притеснение.

Закотвени са гордите стремежи.

Душите ни преливат от безверие,

а дяволът разпъва тънки мрежи -

подмамва ни към адското предверие.

Защо, море, не сринеш този бряг

със буря от народно негодуване?

Със теб ще тръгнем в сетния си бяг,

прогледнали след сивото робуване!

А хоризонтът все ще ни зове

във безпристрастно живото море.

3.

Във безпристрастно живото море

ни тегли от Възраждането песен -

във паметта ни няма да умре,

не ще и́ позволим да хване плесен.

„Къде си вярна ти, любов народна?” -

отеква от морето тъжен зов.

„ Къде блестиш ти, искро любородна?” -

нашепва от вълните прилив нов.

Годините тежат от всяка рана,

солените вълни ги стрижат ниско.

В сърцата ни надеждата остана

и краят вижда се - така е близко -

„ за нашето отечество и слава,

за нашата свобо́да и държава...”

4.

„...за нашата свобо́да и държава...”

дедите ни умираха със чест.

Сега е трудно вярата ни права

да съхрани любов от блага вест.

Наежен хоризонтът се бунтува -

вещае буря гордото море.

Децата ни без глас ще се срамуват

ако държавата след нас умре.

Вълните идват - прилив се надига,

но пясъкът остава си жесток

и само вяра някакси не стига

да заличи житейския урок:

„ Глава склонена сабя не сече я!”

Когато празна е - то по-добре без нея!

5.

С очите си докоснах красотата.

Защо, море, не сринеш този бряг?

С душата си почувствах свободата -

със теб ще тръгнем в сетния си бяг.

„Къде си вярна ти, любов народна?”

Вълните идват - прилив се надига.

„Къде блестиш ти, искро любородна?”

Но само вяра някакси не стига.

И хоризонтът все ще ни зове

„ ...за нашето отечество и слава...”,

a безпристрастно живото море -

„...за нашата свoбо́да и държава...”

България навеки ще живее,

възторжено морето щом запее!