Съдбовното море
/сонетна броеница/
1.
С очите си докоснах красотата
на не́принадлежащото море.
С душата си почувствах свободата
и малко завист тъжно ме обзе.
Нали животът тръгнал е от него?
Нали сме били само пръст и кал?
Сега се крием зад невръстно его
и за летене все ни пълни жал.
Но за летене нужни са криле!
И участта ни винаги оплаква
това непредсказуемо море.
Когато във главите ни олеква,
мечтата ни за полет става щура...
Но празната глава е шамандура.
2.
Но празната глава е шамандура
и носи се по мъртвото вълнение,
без път, без стон, дори без конюнктура,
без срам, без свян, без капка притеснение.
Закотвени са гордите стремежи.
Душите ни преливат от безверие,
а дяволът разпъва тънки мрежи -
подмамва ни към адското предверие.
Защо, море, не сринеш този бряг
със буря от народно негодуване?
Със теб ще тръгнем в сетния си бяг,
прогледнали след сивото робуване!
А хоризонтът все ще ни зове
във безпристрастно живото море.
3.
Във безпристрастно живото море
ни тегли от Възраждането песен -
във паметта ни няма да умре,
не ще и́ позволим да хване плесен.
„Къде си вярна ти, любов народна?” -
отеква от морето тъжен зов.
„ Къде блестиш ти, искро любородна?” -
нашепва от вълните прилив нов.
Годините тежат от всяка рана,
солените вълни ги стрижат ниско.
В сърцата ни надеждата остана
и краят вижда се - така е близко -
„ за нашето отечество и слава,
за нашата свобо́да и държава...”
4.
„...за нашата свобо́да и държава...”
дедите ни умираха със чест.
Сега е трудно вярата ни права
да съхрани любов от блага вест.
Наежен хоризонтът се бунтува -
вещае буря гордото море.
Децата ни без глас ще се срамуват
ако държавата след нас умре.
Вълните идват - прилив се надига,
но пясъкът остава си жесток
и само вяра някакси не стига
да заличи житейския урок:
„ Глава склонена сабя не сече я!”
Когато празна е - то по-добре без нея!
5.
С очите си докоснах красотата.
Защо, море, не сринеш този бряг?
С душата си почувствах свободата -
със теб ще тръгнем в сетния си бяг.
„Къде си вярна ти, любов народна?”
Вълните идват - прилив се надига.
„Къде блестиш ти, искро любородна?”
Но само вяра някакси не стига.
И хоризонтът все ще ни зове
„ ...за нашето отечество и слава...”,
a безпристрастно живото море -
„...за нашата свoбо́да и държава...”
България навеки ще живее,
възторжено морето щом запее!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симеон Ангелов Всички права запазени
