“И не ще ме нищо в теб привлича

                                              и не ще се натъжа дори.

                                              Който е обичал - не обича,

                                              който е угаснал - не гори.”

                                                         Есенин

Тъга и много меланхолия от тези стихове струи,

едно нещастие голямо душата чиста угнети.

Сълзите се превръщаха във думи, в редове,

неканена не спираше в тях мъка да снове.

Нелепа, тъжна беше ориста ми,

печален звън на траурни камбани.

Защото да обичаш без взаимност е страдание,

жестока болка, изтезание.

Любовта разтуптява и спира сърцето -

от предателство моето спря.

Като хищна птица скръбта сграбчи лицето -

усмивката тихо изтля.

Боли, не ме е страх да го призная,

но на агонията сама ще сложа края.

Без таз обречена любов ще бъда по-богата,

като Феникс ще възкръсна с надеждата крилата.

Страданието духа ми не сломи -

изстрадал, закоравял, по-мъдър,

напред отправил взор,

уверен в себе си, не спира да върви.

А ти разпилявай дрипавата си душа

във колкото пожелаеш женски легла,

щом искаш – нека позорът да бъде ти дом,

на зло и поквара поднасяй поклон.

•••

Била съм като птичка в клетка

скръбта – храна, сълзите ми вода,

била е златна, но все пак решетка,

свободна, във простора от днес аз вече ще летя!

От днеска няма повече да плача,

дори изпитвам жалост към палача,

презрян и неразбран ще броди той,

не ще намери никога покой!

30.06.2006