Сълзите ми са думи
“И не ще ме нищо в теб привлича
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
който е угаснал - не гори.”
Есенин
Тъга и много меланхолия от тези стихове струи,
едно нещастие голямо душата чиста угнети.
Сълзите се превръщаха във думи, в редове,
неканена не спираше в тях мъка да снове.
Нелепа, тъжна беше ориста ми,
печален звън на траурни камбани.
Защото да обичаш без взаимност е страдание,
жестока болка, изтезание.
Любовта разтуптява и спира сърцето -
от предателство моето спря.
Като хищна птица скръбта сграбчи лицето -
усмивката тихо изтля.
Боли, не ме е страх да го призная,
но на агонията сама ще сложа края.
Без таз обречена любов ще бъда по-богата,
като Феникс ще възкръсна с надеждата крилата.
Страданието духа ми не сломи -
изстрадал, закоравял, по-мъдър,
напред отправил взор,
уверен в себе си, не спира да върви.
А ти разпилявай дрипавата си душа
във колкото пожелаеш женски легла,
щом искаш – нека позорът да бъде ти дом,
на зло и поквара поднасяй поклон.
•••
Била съм като птичка в клетка
скръбта – храна, сълзите ми вода,
била е златна, но все пак решетка,
свободна, във простора от днес аз вече ще летя!
От днеска няма повече да плача,
дори изпитвам жалост към палача,
презрян и неразбран ще броди той,
не ще намери никога покой!
30.06.2006
© Румяна Стоянова All rights reserved.
