Сълзите на вагабонтина

(След Освобождението майката на Христо Ботев мизерства. Министър от българското правителство по онова време – който не е достоен да спомена името му – отказва пенсия на вдовицата, защото синът ú бил „вагабонтин”...)

В тъмата на робството

сякаш изгнил е

юнашкият корен на хан Аспарух,

та БЪЛГАРИН

с титла и власт

заявил е

за БОТЕВ, че бил „ВАГАБОНТИН” прочут!...

С калта на позора

петним не един път

свещената памет на славни дедù -

над костите свидни героят почитан

е бил поруган от безроден циник...

Безспорно

пресечна е гледната точка

от ценностна скàла,

мотиви,

морал... –

но тук иде реч за ИКОНА,

за БОТЕВ,

светилото

в сянка на зъл ятаган.

По нрав бил бунтовен

и с воля корава,

но с плам на сърцат

и възвишен поет,

и горестно плакал за своя побратим –

за Левски, увиснал на турско въже.

Войводата – буйна глава

непокорна –

не трае да хленчи

и гние в застой,

а хвърля се

с чета от храбри поборници

в лют и трагично величествен бой.

Но в пътя им

порти захлопват селяците,

спускат кепенци –

ни глъч, ни триумф,

не срещат ги празнично

с китки и хлябове...

А гинат момците от вражи куршум.

Потресен от робския страх,

примиреност

и воля превита на народ,

с надежда и блян наведнъж провалени

и виждайки вече напред

своя гроб,

мечтателят Ботев –

покрýсен, съсипан –

остава в Балкана смълчан

насаме

и скришом от четата

сълзи пролива

(та той е на възраст

все още момче...).

Не бяга смелчакът –

посреща изправен

смъртта си,

която предрекъл е в стих

и знае, че тя ще го стигне отрано –

не в старост,

не в сън под юргана завит...

А как би се чувствал такъв юначага

в безчестния днешен упадъчен век?

Дали би извикал

и гòрко заплакал

отново за малкия смазан човек?

О, сигурно този заклет Вагабонтин

би тръснал от гняв своя буен перчем,

би рипнал да брани

честта ни народна –

но мигар пък ние ще го разберем ?!...

Да, вече го честваме официално

с тържестен митинг,

с патетичен доклад,

но целият този джумбуш карнавален

не чини и колкото

в нозете му прахта...