Сънувах ли живота си пробуден...?
В завоите на вятъра оставам -
главница на едно безсмъртно ехо.
Душата си на ситно разпилявам.
Разделям се с последната утеха.
Защото кой съм аз - кому съм нужен?
Нали не мислите, че ще се вържа.
Днес разумът ме прави най-безумен.
Дори любов и щастие попържам.
Излъга ме на екс и тишината,
в която вярвах сякаш е светиня.
Бутилката на моя дух лежи разлята
върху безбрежната напукала се тиня.
Да срещна предани очи жадувам,
в които да удавя самотата,
а после в синевата им да плувам
преди да ме погълне в транс ламята.
Ламята на безбройното студено.
За нея съм случайната й плячка,
стаена в гърлото й извратено
и от съдбата пратена играчка.
Сънувах ли живота си пробуден
от шепата илюзии поредни...?
На Гордий възела константно труден
не го развързват опити последни.
Оставам скитникът между звездите
в окаменялото от чакане пространство.
Затворен с тънките решетки на лъчите,
отказали завинаги да странстват.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
