Без страх, 
жал, мисъл за утре,
разпилях те сърце-
по склоновете на неверието
и успокояващата наивност на вяра
в хора, които не показват лицата си.
Не бях добра с теб, сърце-
оставях те в чужди ръце
за малко припознати като свои.
Не ме предавай в най-тежкото ми време,
което не свършва
и очите ми са прозорци
вдигнати високо,
та хората да не виждат сълзите,
а и да виждат, да си мислят,
че капките са утринна роса,
която вечерта е измила.
Нахрани ме, сърце,
с хляба на надеждата,
със страшната любов
породена от отчаяние
на мига единствен, в който те чувам.
Не ме оставяй, сърце.