Сърцето ми е жица от волфрам
До странното ми чувство за провал, което през годините ме гони,
се питам днес дали съм осъзнал, че няма за живеене закони.
Не търся велелѐпни чудеса. Опитвам се да бъда по-човечен.
Прегръщам добродушните сърца. Светът е на страдания обречен?
Обличах се с планети от любов и с римите рисувах необята.
За щастие дори не бях готов и смисъла не виждах на земята.
Какво ли ми остана? Аз не знам. Навярно тон описани надежди?
Сърцето ми е жица от волфрам. Съдбата ми повдигната е вежда.
Изглеждаше животът ми без път и мъките ми станаха сестрѝци –
но казах си, че няма да ме спрат. В училище изкарвах все шестици.
Послушен като коте пред куршум и светъл като татко пред родилно,
катеря поетичния си друм. Днес мисля за финалите на филма...
Финалът е съблечена жена, която в тишината си намерих
самотна да се скита през нощта. Планети ветровити изкатерих,
защото съм до болка осъзнал – животът е чирикане на птиче,
а странно ми чувство за провал се срива пред едничкото „Обичам“!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Драганов Все права защищены
