Душата ми е свежа,

сякаш пролетна пчела.

Росно ухаещи прелести

ми дават дял от живота.

Душата ми е нежна,

сякаш тихичка роса,

любовно вгледана и трепкащо усмихната.

Душата ми е храм,

неосвещаван от жезли суетни,

душата ми е сътворена без ръцете,

размесващи глина,

създадена е в мисълта на покоя,

като дъга е възпята,

положена сред мирови нанизи слово.

Изгревът ми казва всеки път:

Виж се, виж,

ти душа топла си и светла,

надраснала света,

възседнала пернатите криле на облаците-скитници!

Как чудно си изплела искреност,

в мига,

когато си обзела с дарбите си

своите подтисници.

Вържи на перата си войнствено знаме,

пристегнато с творческа сила,

отгърни телесата си,

да пратят знамения из всичките царства,

жадуващи висша закрила.

Не се разделяй със самотното Дърво,

станало песен на верните,

Не се и замисляй

покрай зверчества тесни и мътни;

работи смело в средата на зимата

и ще дочакаш да зърнеш замръзналото,

отново придвижено в радост;

тъй, както рукват утробни води

и реки плодородни обикалят зародиша,

така и ти ще добиеш плода

на свойто търпение.

Душата ми,

душите ви,

душите ни,

прекрачват стените на времето

и излизат от лехите на бремето,

сякаш ръце всред простора се сбират

и поделят си благост.

Душата ми,

душата ми е влюбена,

сякаш скромна дева потапя стомни в извора

и се оглежда в него.

Да опиша ли Любовта?

Да изрисувам ли обич?

Не е ли описана душата ми

като серафимски очи

и не е ли изрисувана

като херувимски устни?

Устни докосват очите

и от целувката се ражда познание,

покриващо света с въздишки.

Защо под въздишки сме скрити

от вика на пламъка огнен?

Загърнати сме с покривалото на битието

и сякаш въглени звучим,

догдето станем прах.

Въздишай, въздишай,

предричай, предричай,

че гърчовете тук са неизбежни.

Ала радвай се безбрежно ти,

възторжена душа,

че родена си и сътворена

за победа над прахта.

Намери и възлюби изстрадалото,

още днес и призори вникни

в станалото

светлина.

Защото

нощната горчивина ще се стопи в наслада

и възпоменанията в топлина.

Паметни са нощите

и вечни дните,

като порои от учители мъдри

в колесници слънчеви и млечни.

В бляскав захлас си потънала,

утихнала безгрижно под корема на снега.

Сякаш те няма,

сякаш безследна си и тържествуваща

над скръбни вихрушки

и земни тъги.

Виждам те изправена

над всички чудеса,

самата ти –

неръкотворно чудо,

огъваш се, когато слизаш,

когато се катериш, пак изпъкваш,

но винаги си жизнена и свежа,

благославяща душа.

Ликувай, Сътворена,

сякаш стебло се извиваш нагоре

и от шията ти изникват още стебла

от надежда и вяра.

Ликувай и разпуквай твърд,

обземай и разделяй

пясъчни стени от водни струи.

Нов свят те очаква,

погледни го през очите на своето прастаро призвание,

нов свят те зове,

о, сътворена да призоваваш и

призвана да твориш!