Тайната... закуска...
***
"Всяка сутрин вечеряме себе си.
Всяка вечер разкъсваща страст
и отново перверзни портретите
извращават се с нас."
Охлузено е... непрогледно...
и от устните най-сушаво нехае полумракът...
Отдавнашно... доскоро... и тепърва...
СЕГАто ни очаква...
и се врязва в нас борбата...
Усмихнато... посърнало... и безразлично...
сляпо е огромното ни ложе...
Как бихме били най-първично...
Как да го покаеме... та то не може...
А копнеем уж да го завърнем...
пък не вярваме, че всичко ние пишем...
Искаме без напън да повърнем...
искаме да го изкажем...
а мълчиме вечно в тишината...
Все така се вайкаме... сумтиме...
в себе си... във другите... и в Бога даже...
Няма улици, които не препъват...
Няма чисти дъждове от поглед мътен...
Няма детска смелост да мечтаем...
Закърнели сме в телата до безбожност...
Изгладняло семето на рая гние...
в най-дълбоката ни почва...
И дори не смеем да се гмурнем...
в чужди океани...
знаейки във нашите каква е хищност...
И прехапали живота си до обезкрилност,
искаме сами да се ядем... и други да не храним...
И се глозгаме в самотна тайнствена закуска...
от граала многостенен от отровата преливащ...
се напиваме до смърт... за да не помним до вечеря...
кой предаде нас... и Бога ни...
от някой друг... от векове нарочен...
да ни прощава... да ни води слепешката...
нас, премъдрите... със другост заразени,
недорасли за покой...
и неузрели за земята...
"Всяка сутрин вечеряме себе си.
Всяка вечер разкъсваща страст
и отново перверзни портретите
извращават се с нас."
Охлузено е... непрогледно...
и от устните най-сушаво нехае полумракът...
Отдавнашно... доскоро... и тепърва...
СЕГАто ни очаква...
и се врязва в нас борбата...
Усмихнато... посърнало... и безразлично...
сляпо е огромното ни ложе...
Как бихме били най-първично...
Как да го покаеме... та то не може...
А копнеем уж да го завърнем...
пък не вярваме, че всичко ние пишем...
Искаме без напън да повърнем...
искаме да го изкажем...
а мълчиме вечно в тишината...
Все така се вайкаме... сумтиме...
в себе си... във другите... и в Бога даже...
Няма улици, които не препъват...
Няма чисти дъждове от поглед мътен...
Няма детска смелост да мечтаем...
Закърнели сме в телата до безбожност...
Изгладняло семето на рая гние...
в най-дълбоката ни почва...
И дори не смеем да се гмурнем...
в чужди океани...
знаейки във нашите каква е хищност...
И прехапали живота си до обезкрилност,
искаме сами да се ядем... и други да не храним...
И се глозгаме в самотна тайнствена закуска...
от граала многостенен от отровата преливащ...
се напиваме до смърт... за да не помним до вечеря...
кой предаде нас... и Бога ни...
от някой друг... от векове нарочен...
да ни прощава... да ни води слепешката...
нас, премъдрите... със другост заразени,
недорасли за покой...
и неузрели за земята...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Арлина Все права защищены
