Щом нощта те прегърне и погали с усмивка,
нещо тайнствено спира – там, край твойте очи,
и плененото време - сякаш взема почивка
и с парченца пространство - вае твойте черти.
Идва сила неземна и в смеха ти разчупва
всички болки и мисли, натежали във мен.
А с гласа ти прекрасен - часовете откупва
и на друга реалност ги предава във плен.
И край теб нежността ходи леко, на пръсти
и загръща ме сякаш - в свойте бели криле,
на които перата се превръщат във чувства
и долитат във ято в мойто спряло сърце...