Щом нощта те прегърне и погали с усмивка,

нещо тайнствено спира – там, край твойте очи,

и плененото време - сякаш взема почивка

и с парченца пространство - вае твойте черти.

Идва сила неземна и в смеха ти разчупва

всички болки и мисли, натежали във мен.

А с гласа ти прекрасен - часовете откупва

и на друга реалност ги предава във плен.

И край теб нежността ходи леко, на пръсти

и загръща ме сякаш - в свойте бели криле,

на които перата се превръщат във чувства

и долитат във ято в мойто спряло сърце...