18 сент. 2021 г., 22:28

Ти и аз 

  Поэзия » Любовная, Философская
425 0 4
Там,близо до водата, поседнах на малката дървена пейка,гледах невиждащо реката,,уж любимата беше тя,а очите-
раздрани от кървавите обърнати лъчи мълчаха ридаещо...
На онова слънце,което кара да бъдат рана, невзрачни,празни,дълбоки като бездната на Ада....Бях там,и сякаш прекрачвах нечий праг,сега изоставен и каменист, открехвах с дъх познатото сърце,а косите ми изпращаха песен на сълзата, топлата, солената, вечната, нямата...
Отронен лист, стихиен зов, длан разтворена, притихнала, добра, крехка.
Любима кула градих с обич, с моята светла обич, топла и зовяща твоя дъх от нежност.
Ала някак пропаднах от незнайното стъпало, именно защото му повярвах.Нищо.
Един единствен крясък се чу от отворените червени устни,долу, върху пожълтелите листа на дошлата сива студена есен, а добрият вятър гледаше с насмешка, после,после- се разхождаше като тромаво глуповато мече, и тананикаше под нос.
Опознах любовта, разбрах какво е да трепти едно сърце, да обичаш, да летиш от радост. И да си светлина от живи ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Ана Янкова Все права защищены

Предложения
: ??:??