Ти и аз

Там,близо до водата, поседнах на малката дървена пейка,гледах невиждащо реката,,уж любимата беше тя,а очите-

 раздрани от кървавите обърнати лъчи мълчаха ридаещо...

На онова слънце,което кара да бъдат рана, невзрачни,празни,дълбоки като бездната на Ада....Бях там,и сякаш прекрачвах нечий праг,сега изоставен и каменист, открехвах с дъх познатото сърце,а косите ми изпращаха песен на сълзата, топлата, солената, вечната, нямата... 

Отронен лист, стихиен зов, длан разтворена, притихнала, добра, крехка.

Любима кула градих с обич, с моята светла обич, топла и зовяща твоя дъх от нежност.

Ала някак пропаднах от незнайното стъпало, именно защото му повярвах.Нищо.

Един единствен крясък се чу от отворените червени устни,долу, върху пожълтелите листа на дошлата сива студена есен, а добрият вятър гледаше с насмешка, после,после- се разхождаше  като тромаво глуповато мече, и тананикаше под нос.

Опознах любовта, разбрах какво е да трепти едно сърце, да обичаш, да летиш от радост. И да си светлина от живи въглени, да си облечен в рокля като Пепеляшка, да сбъдваш несбъднато видение.

Загубих мама преди три години, тогава сърцето ми замря, а косите станаха цветя от гроб.Сълзите ,моите най-добри приятели, станаха любимата ми дреха, а дланите боляха цяла зима.

Онази земя, която я пое,взе и част от душата ми,сигурно, за да я приюти,да не чувствам самотата, която разяжда добрината и красивата усмивка, убива светлината ежедневно, част по част, отрязък от миг, полъх от дъжд.

Призрачното гракане на птица отвяваше тишината на стона.Какво можех да изгубя още?! Не бе ли достатъчно дотук?

Ала любовта дойде и ме пое във своите топли криле, сякаш да ме спаси от кошмара на липсата, от писъците на стенещите устни,от онзи летаргичен сън, опустошаващ и толкова изгарящ, лавина от падащи тела....

А ... после ... настъпи началото на края...

Но приказката има ли край?

Кога болката те кара да умираш и пак, и пак?

Обидени очите търсеха пърхащите пеперуди, ала в тъмнината къде са ?...

Едно безветрие ще ги погали ли?....

Няма край, мълчаливо се кикоти идващата буря и се присмива на обичта.

Ако можех да те докосна, скъпо мое момче, мило и обично, ако успеех да те прегърна, духът ми ще се смее от щастие, от намереното спокойствие,че си пак до мен,обич моя!Мой зов!...

Заедно! Ще бъдем, мили!

И ще се превърнем в птици,които и да падат, ще се любят, тържествувайки над смъртта....

Те от какво да се плашат, щом са едно?....

... Ала храмът,черен, проклет, вече не миналото,не е  вчерашното минало...

Той предстои!...