Ти спомняш ли...?
Ти спомняш ли
Ти спомняш ли онази наша среща
до дънера на старата бреза?
И как с дланта си тръпнеща, гореща
пое от мен застинала сълза?
Стаена сред листата, аз те чаках.
Минута. Две. Тринайсет. Четвърт час.
Горчилката в душата си изплаках
и чувствата проклинах между нас.
А после ти дойде, но ме подмина.
Потърси ме. Не беше ме видял.
Замислена, сред златната картина
озърнах се - пороят беше спрял.
Прегърна ме и бавно се усмихна.
Прошепна, че така е по-добре.
Отдръпнах се и в себе си притихнах.
Ръката ти понечи да ме спре.
А сетне... нищо. Върнах се обратно
сред стелещата есенна мъгла:
"Ти май си прав. Така е вероятно.
Прости ми, но отивам си сега."
И тръгнах. И заплаках. А сълзите
една след друга рукнаха - порой.
Защо не ме желаеш, не попитах.
Подслон да търся - има ли при кой?
Завърнах се и общата ни снимка
във огъня изсъска и се сви.
Последната ти искрена усмивка
лицето ти за миг ми подари.
То... Свърши се и нищо не остана.
Шумят листата в горския килим.
И ничком пред иконата подпряна,
се моля някой ден да си простим...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Яна Все права защищены
