Ти спомняш ли...?
Ти спомняш ли
Ти спомняш ли онази наша среща
до дънера на старата бреза?
И как с дланта си тръпнеща, гореща
пое от мен застинала сълза?
Стаена сред листата, аз те чаках.
Минута. Две. Тринайсет. Четвърт час.
Горчилката в душата си изплаках
и чувствата проклинах между нас.
А после ти дойде, но ме подмина.
Потърси ме. Не беше ме видял.
Замислена, сред златната картина
озърнах се - пороят беше спрял.
Прегърна ме и бавно се усмихна.
Прошепна, че така е по-добре.
Отдръпнах се и в себе си притихнах.
Ръката ти понечи да ме спре.
А сетне... нищо. Върнах се обратно
сред стелещата есенна мъгла:
"Ти май си прав. Така е вероятно.
Прости ми, но отивам си сега."
И тръгнах. И заплаках. А сълзите
една след друга рукнаха - порой.
Защо не ме желаеш, не попитах.
Подслон да търся - има ли при кой?
Завърнах се и общата ни снимка
във огъня изсъска и се сви.
Последната ти искрена усмивка
лицето ти за миг ми подари.
То... Свърши се и нищо не остана.
Шумят листата в горския килим.
И ничком пред иконата подпряна,
се моля някой ден да си простим...
© Яна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Аз благодаря!
-
Прекрасно е.Направо удря във сърцето.Благодаря
-
Много благодаря!
-
Да, прошката...велика сила, макар и закъсняла е нужна всекиму.Тежко, хваща за гърлото, Яна.
"Златната картина","есенния килим" съпоставени с мъката по нещо загубено - колко правдиво и истинско, точно както в живота.Трогна ме! -
Благодаря сърдечно!
-
Силно и въздейсващо!Интересни хрумвания(за последната искрена усмивка)!
-
-
!!
-
Септ
Мишо
Алина
Иваничка
Красимир
Благодаря ви! Краси, това не е "стихче". Това е опит за сериозна поезия И благодаря за предложението 
-
Не трябва ли да е... Ти спомняш ли си? По-добре щеше да звучи така -
Спомни си ти онази наша среща
до дънера на старата бреза
и как с дланта си тръпнеща,гореща
пое от мен застинала сълза!
Извинявай, само предложение! Стихчето е хубаво! -
Прекрасно!
Разчувствах се!
Поздрави! -
Хубаво е,Яна!
-
Дано си простите...
Стихът е много хубав!
Яна, светло да ти е в душата! -
Благодаря
-
Недей ме чака. Вече всичко свърши
и срещата ни просто няма смисъл -
на обичта стъблото се прекърши,
тъй както някой друг го е орисал.
Стоиш сама в мъглата непрогледна
и нервно някакво листо разкъсваш..
На дъх от теб стоя да те погледна
и да си тръгна мълком и разтърсен
от сълзите, които ще посипят
като звезди красивите ти скули,
а после като прах ще се разсипят
под стъпките ни, в самота и хули…
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
