В мрак непрогледен, животни от цял свят дивеят,

А хората  спокойно, от среднощната жега, с ветрила си веят!

Нощта е топла, но тъмна, страшна и ето – лаят на кучетата се чува надалеко,

От това всяко дете вик леден надува и над завивките се показва леко.

Лампите в къщите почват да гаснат и пердетата продрани се спускат,

А през резките, тънки като водни змии, нощните лампи блещукат...

Но ето, става студено и внезапен вятър издухва от небето Луната –

Вече никаква светлина и топлина не се усещат, а се чува дива соната.

На такт като по влаковете танцува и лудува отвън  някаква сянка.

Всички отварят очи от тази тягостна музика, ставайки  от своята дрямка.

Времето рязко сменя характера си и притичва бързо към планината синя,

Ала като човек заприличва, кат тичаща, чезнеща сянка по таз черна тиня.

Отвън вилнее и разрушава всичко по пътя си смъртоносната сянка –

А  до  един жителите  се взират навън със страх кат към огромна пепелянка!

А звездите са избягали от небосвода и сега са (от нощта) на свобода,

Докато в галоп препуска нашта сянка, от локвите по черната земя, плиска силно  вода.

Замръзнали от времето като че ли, няма човек, който да не е с ококорени очи...

Все едно накуп са се събрали всички кошмари

и нападат по улиците кучетата стари.

Ех, тичащата сянка да  бе плод на въображението ми, но   ей-така сама си   отскочи!

И все пак чувам как нещо огромно вилнее и се бунтува, и в нощта всичко събужда –

С дълги ръце от пепел сянката се протяга и най-омразните спомени у   човека  пробужда.

Няма кой да избяга от клопката на собствения си страх, особено в шушнещия зъзнещ  мрак!

Никой няма да се размине от призрачната сянка, тя просто взима душата от тялото ти с едно “щрак”!

Трябва сами да знаем, че със смъртта шега не бива, защото  тя даже с поглед убива,

А особено в къщата си природата дива -  тя е като стара и съскаща самодива

Но, да му се не види, е постоянна, и от нея път навън, към рая мечтан, няма!

И затова образът на тичащата сянка го има и е като

празнина голяма.

Омърлушените души от шантавия квартал се успокояват от идващия ден

И са готови да се борят с всичкия този страх  бясен.

И така всичко се разви през нощта, докат слънцето не се усмихна...

А през деня светъл… светът, на стотиците хора, с вечерта, си отмина,

За да остави на нощния джин магията да разсипе в засада

И тичащата сянка да се скрие,

През нощта силно да вие,

И до края да започне да напада без пощада...