Тишина

При всяка стъпка скръб повлича ме назад

и  поемам въздух благ от светлината, свят,

а тъгата уморена с мъка влача,

стъпила във болка, бавно крача.

Мисълта си я оставям в този земен ад,

в дългият си път през призрачния град.

Поспирам се смутена, бледа, плаха в здрача

очи пресъхнали... тихо и безмълвно плача.

Разливам се за миг в мойта горка мъка

как хорската злина впила се... разлъка,

замирам бавно всеки път... как дух и плът

разпилени са във всяка хорска гръд.

Тъмна сянка... обладан, в ада разделени,

на земните закони подвластно подчинени

и своите деца, изпълнени с печал,

извърнал се назад... в какво ли е живял!