Измина цяла година на страх и надежди,
откак загубих зрението си и бях сляп.
Светлините в небето ме покосиха и
последното, което видях, бе точно тях.
За тези загубени дни, сякаш загинах и
днес отново съм парче блуждаещо месо.
Това, което ме вдигна, беше нечий зов и
мисълта за поредното сляпо същество.

От всеки зависи какво ще избере,
дали ще продължи да се бори или ще бяга.
Предаващ ли се, когато живота те стяга
и когато слънцето се опитва да те погребе?

Сякаш те са този измамен свят -
лъчите на слънцето, тъй високо.
Защо, когато си толкова млад,
светлината те пронизва дълбоко?

Измина много време оттогава, когато
не исках да простя и да живея пак.
Светлината ме наказа по божията воля
и умът ми отново потъна в пълен мрак.
А сега съвестта ми ме тежко изтезава,
поставен в клетка, търпя пронизващ хлад.
Кой от мен някога повече ще заслужава,
да не вижда светлината на този свят?

Но ти избираш, ако светлината те заслепява,
затвори очи и се събуди като нов.
Бъди отдаден на цялата чиста любов
и я предай на тази, която я заслужава.

Сякаш те са този измамен свят -
лъчите на слънцето, тъй високо.
Защо, когато си толкова млад,
светлината те пронизва дълбоко?

Тя не беше нищо важно за наказание на душата,
тя бе само светещия ангел вътре в мен.
Нейните лъчи ме победиха и сломиха в страх.
(Просто падам на колене и се моля за знак).

Мисълта за лъчите заслепява те пак -
просто дръпваш пердето и отново е мрак.
Понякога светлината е толкова силна
(просто дръпвам пердето и отново е мрак)
Толкова силна...