Очите ми наливат се със смях,
своята комична роля успешно изиграх.
Преметнах всички вас, галещи ме сенки,
присмях се на греха ви, а вие още сте ми верни фенки.


А дали не беше именно обратното?
Смехът, отекващ във вашия брътвеж: "О, то,

прилича на жена, но всъщност мъжко е",
и какво? Вътре в мен сърцето тежко е.


Наистина наложих маска на комика сив,
изписващ дори и некролога си с курсив,
но как се тази тайна в друга изроди?
Умиращия лебед, построен от лъжи и доводи.


Не бях си мислил колко е трагично,
сълзливо, тромаво, дори и драматично,
но нека да се смея и на тази песен,
макар в душата ми посърнало да е - умиращата есен.


Колко гротескно устните за вас разтварям,
как болезнено от усмивката изгарям...
И колко красив съм дори и в огъня и мрака,
о, устата му, косата му, колко слаби са краката му"

                            
Нима не минах през целия ви театър?
Нима не преминах гордо прав през лъжовния му вятър?
Нали това желахте, смехът и радоста на спомени да станат,
носталгията, сълзите, болката корени във мен да хванат?

 
Това поискахте, това си взех,
от магазина "Лъжа, болка и кървящ успех".
Отвинтих бушоните си сам,
обрекох се да служа в този храм.

 
Отслужват тук молитви святи,
 чувствам щастието и болката си сляти,
и щастлив съм аз монах,
и нещастен съм монах.


Как посмях? Защо се изиграх?
В моите планове изкусни
аз бях си легнал и заспах,
и  събудих се с изтрити устни.


Усмивката ми стана невъзможна,
усмивката ми стана невъзможна,
усмивката ми стана невъзможна,
боли като инфекция подкожна.


О, как боли да играеш в друга сцена,
да си едновременно красива, натъжена,
секунда след това комедиант щастлив...
Трагедия или комедия е моят стих?

*стихотворението е посветено на Бил Каулитц, вокалист на Токио Хотел. Счетох, че е нужно да спомена, иначе почти целият смисъл се губи.