Тук ще изОкам, но няма да плача
Тук ще изОкам, но няма да плача,
макар простотията българска да е палача.
Далеко се вее и е като флага,
и не пропуска да ни излага.
Всинца запели сме в хор "мадригали",
прочели оттук и оттам (по сандали)
си мислим, че лятото винаги грее...
Е да, ама зима настъпва - ще вее.
"Докле туй е младост"... А никой не мисли
и през зъбите злъчно в деня още съска.
Дъвчат се думи с венците обложени,
никой не вижда - "На колЕне сме сложени"
от таз простотия, която ни скапва,
дори и когато народа окапва.
И борим се, яко захапали кокъла,
и даже в "борбата" не чуваме вопъла.
Подаваме хляба, но вадим и ножа,
и отънява, измъчена, нашата кожа.
А буквите наши са тези, с които
люлеем деца и... жалейм мъртъвците.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Петя Кръстева Все права защищены
