1.Седя тази нощ на поляна позната,
залисан и втренчен гледам луната.

Хиляди мисли минават през моята глава,
но дойде и остана само една.

Дали от звездите по свода небесен,
или от звук познат на любовна песен

яви ми се ти и останах без думи, без въздух,
паднах в море от любов, неволно аз се подхлъзнах.

Очите, усмивката, изражението ти
придадоха блясък, по-силен от този на всички звезди.

А щурците сякаш започнаха да говорят,
сякаш за мен и за тебе се молят.

Седях и си мислех за любовта невъзможна,
а дървото до мен размахваше клони тревожно.

Без да знаеш тази вечер ти ме накара
да се напия без мяра от твоята силна любовна отвара.

Не си виновна ти, не, виновен съм аз,
любовта за мен е непознат, необятен атлас.

2.И във този момент луната далечна
напомни ми отново колко си коравосърдечна.

За теб сърцата отвлечени, със красота пленени,
са нищо - ежедневното скучно явление.

3.Чудех се как да изразя чувствата си тогава,
чудех се, ако бях... какво ли щях да направя...

Ако бях скулптор, но не съм, уви,
щях да пресъздам нашите две студени съдби.

Ако бях художник, щях да нарисувам очи
дълбоки, студени, за друг непроляли сълзи.

Ако бях музикант, щях да напиша за теб песен,
заради която да капят листата на есен.

Ако бях танцьор, щях танц за теб да направя,
танц за човек, който любовта ми не заслужава.

4.Но жалко, наистина, при мене слънце винаги ще има,
а във твоето сърце вечно царува безпощадна и сурова зима...