Тъга
880
0
1
Понякога идваш в съня ми,
сам с любовта, идваш, ала си отиваш с утрото.
Оставяш сълзите пак по моите очи,
оставяш сърцето само и тъжно.
Смирено приемам деня и своята тъга,
та нали тя ми е като сестра.
Сестра със злокобна душа.
Но ето, денят си отива, а аз не искам пак да заспя,
отново сама, в онази мрачна стая със студени стъкла.
Мразя нощта, но и деня, а къде да живея, ако не в нощта?!?!
Тя е моята мъгла и се крия в нея като плаха сърна.
Бягам от теб, но сърцето не ще!!!
Нима е възможно да избягам от любовта???
Нима ще се крия в нощта???
Нима ще бъда сама до смъртта???
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Петкова Все права защищены
