Поглеждам към небесната пътека

и търся моята душа,

защото тези дни изгубила е пътя

към светлината на света.

Защо ли тъй душата ми се лута?

Защо ли сълзи бавно стичат се по моето лице?

Къде сгреших, къде изчезна светлината?

Защо в тъга се дави моето сърце?

В стремежа си да не направя грешка,

попаднах в капана на страха

и днес се чувствам като малка пешка,

объркала посоката на шахматната дъска.

Така боли ме от тази неизвестност,

какъв ще бъде утрешният ден,

дали душата ми ще може да намери

съдбовен знак и животворна светлина.

Съвсем обърках се в този свят

и вече почвам да се плаша.

Край мен изчезна всеки цвят

и сякаш днес не зная как да се измъкна,

къде е правилния път аз да реша.

Да зная, аз не съм единствената - тази,

която търси отговори в този свят,

която своята надежда зорко пази,

че утрешният ден ще е изпълнен с цвят.

Поглежда ме Луната нежно, усмихва се

и праща ми воал от звездна светлина,

нашепва ми, че пак ще грее Слънце над земята

и озарена в светлина ще бъде моята душа…