У дома
Сега съм сам и чувствам се изсмукан
от толкова несбъдната любов.
Изнизва се животът ми усукан,
а да започна нов не съм готов.
За двадесет и няколко години
съм преживял и рая, и скръбта.
Живях в очи зелени, черни, сини,
в безкрайни срещи, в блян и суета.
И толкова със страст съм се претрупал,
със обещани искрено лъжи,
че същността си чиста съм затрупал.
Ще я потърсиш ли поне, кажи?
Дали това, което ще изровиш,
си струва силите - и аз не знам.
Навярно ти ще се разочароваш
щом ме разкриеш - и ще бъда ням.
И как изобщо мога да говоря
за вяра, от която не боли,
докато нова книга не отворя,
а препрочитам старите глави?
Разбирам, че е време за начало,
което да изтрие моя грях.
Духа ми да се върне в мойто тяло,
обаче страшно много ме е страх.
Страхувам се, че няма да изчезне
злината, вкоренила се в съня
и ще ме мъчи, докато увехне
и капката отровена мечта.
Затуй жадувам краят да настъпи.
Не искам да съм чума, нито мор.
С покой душата прага да пристъпи,
да се завърне в родния си дом.
Но, мила дружке, как да го направя,
когато зная, че те няма там?
Къде ще бъде смисълът тогава,
ако без теб и у дома съм сам?
(От "Името на Музата" - 2005г.)
п.п. За публикацията ме вдъхнови стихът на Андромаха "Чужда съм"
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Яким Дянков Все права защищены
