Убийството на червената рокля…
Застанала пред теб с ухание на рози,
фина, нежна… с онази червена рокля…
Изпила няколко чаши “щастливи дози”,
Красива само... за теб…


Но ето часовникът удари дванадесет…
И презрамките потръпнаха от страх…
А коприната се свиваше на кълбо…
Нима тази рокля по мен бе извършила някакъв грях?
Завъртях се пак… и пак отново…
А роклята от страх и болка единствено сълзи лееше…
И нощта бе жестока…
Най-тъжната песен навсякъде се чуваше...
Страх - от нещо чуждо, непознато ще се случи…
Грях - извършен незнайно отдавна… или сега…
Кой химично уравнение на щастието ще получи?
Като… сега единствено роклята ми плаче в нощта…
Заглъхна в тишината всичко…
Потопих се в морето от  бяла тишина…
Но прошумя измокрената ми коприна…
Дочу се отдалече нещо силно…
Три куршума улучиха… червената ми рокля…
И тя падна… изплъзна се по тялото ми…
И последната сълза изплака…
Презрамките от лъжите се скъсаха…
Болка. Сълза. Рана.
Останах по сатен… самичка…
А...
Кръвта се бе превърнала в локва.
А роклята красива от коприна,
завъртяна… потопена в разбитите й мечти…
От куршумите и обувките ми бяха наранени…
Едва дишащи останаха при роклята и те…
Нима греховете на роклята бяха простени?
Нима те намериха своите светове…?
И умря… бях свидетелка на убийство черно…
Сякаш и аз усетих куршумите… на любовта…
В душата ми остана нещо вечно....
Загубих за един миг... част от мен в нощта...