УЧАСТ

        “... и когато заспим,

         ние бъраме, бързаме, бързаме.”

                          Велин ГЕОРГИЕВ, “Бързина”

        “Ко мне приплывала зеленая рыба,

         ко мне прилетала белая чайка...”

                           Анна АХМАТОВА, “У самого моря”

... И аз съм риба в тъмния подмол на лятото,

и аз съм част от птичите пасажи в синьото...

Тъй мътно кална е на времето водата

и тъй бездънна е на небесата тинята...

Пустиня жарка от страдание са дните ни

с тук-там оазиси от радост мимолетна;

море от болка пени яростно вълните си

край редки островчета суша неприветна.

Аз ще преплувам ли това море страдание,

потърсил на забравата сред него кея?

Но мъката е не море, а мироздание.

Какво са океаните пред нея?

А и защо да ровя с крехки перки тинята,

дълбоко плувайки в страданието, питам?

Защо с хрилете нежни да цедя годините,

защо да светят люспите ми в плитчините?

Да, бих могъл през дните да преплувам,

да прелетя с криле на ястреб – сянка в мрака,

бегом да ги премина...

Но дали си струва?

Какво след всичко в тъмното ме чака?

Не е ли редно опипом да прекося живота си,

със скороста на охлюв, слепешката –

не с рибешки зигзаг,

не с лястовичи темп,

защото

светът е болка, но какво лежи оттатък?

... Но аз съм риба в мътната вода зелена,

но аз съм част от птичите пасажи в синьото...

Какво ме гледате?

Досущ сте като мене –

безкрили птици, неми риби в тинята.