Учителко, целувам ти ръка

на Нели Я.

А бяхме малки - четиринайсетгодишни,
изгубени в шумния училищен двор.
Сега безпаметно сливат се дните предишни
под на времето безсърдечния взор.

Звук от последен звънец. И очакване. 
Изпратете ни до прага на големия свят.
Беззвучно, стаено, носталгично проплакване.
Ние тръгваме вече, и без път назад.

Простете ни, че бяхме малки, неразумни,
че често пъти говорехме и викахме в час;
простете онези дни, смешно-безумни,
в които белихме портокали скришом от Вас;

простете, че рядко главите си слушахме;
простете, че си качвахме краката на чина;
простете ни, че често нервите Ви късахме
и събирахме бележници по месец, по два...

Простете ни разприте, сериозни и глупави,
простете смеха ни, детински и див,
простете ни всичко, за което сме се сдърпвали...
Днес за нас е ден и страшен, и щастлив.

Простете! И дано със усмивка си кажете,
че 12А2 - че "най-лошият клас" - 
е бил не само извор на нерви и ядове,
а и мъничко радост и смях и за вас.

Ние тръгваме вече. И връщане няма.
Да си спомняме с радост за тези неща. 
До днес бяхме малки. Деца. А земята - голяма.
Благодарим Ви за всичко. Ще пеем: "Учителко, целувам ти ръка!"