Във ехото на грешните си избори,
аз чувах как проплакваше съдбата ми. 
Не виждах хоризонт за ясни изгледи, 
а камо ли - спокойствие в душата... 
Размахваха ми пръсти назидателно, 
родените под блясъка на злато. 
Обсипваха ме с жлъчни прилагателни. 
(Бездушните броя ги за сакати.) 
Злопаметно присмиваше се времето 
на моите отчаяни решения - 
да давам със надеждата да взема, 
но тъй не заживях в самовнушения... 
А днеска ми завиждат за усмивката, 
но никой не попита колко струва - 
какво е да повярваш, че щастлив си, 
когато сам от себе си изплуваш... 
Когато вместо пустош - зеленеят 
разлистените чувства във пейзажи, 
които с мъка напоявах, да узреят - родили се от блянове миражи... 
Понякога се вслушвам в тишините си
и чувам онзи шепот на съдбата. 
"Благодарна съм за всички многостишия! 
Най-много, че не плача за душата ти..." 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
07.07.2024