На две прегънатото утро се намръщи,
изплезено в мъглите влажни, като астма
се задави, после се изкашля...
Поръсено небето, сякаш се открадна...
от себе си се скри, във сивото на зимни дни.
Плуват на дърветата клоните, без корени,
нямо и мрачно, като гробове изникнали,
тежките стълбове, сякаш забити във дланите,
които отпуснати, празни от чакане, зъзнат.
И плъзва, като котка сива, обвива и застива
сивата мъгла във тишина. И от самотност
се извива, като пушек от комин, заледен, ...