Дантели от слани покриват пак
на всеки спомен шепота сърдечен.
Ноември си отива и е знак,
че винаги възторгът е далечен.
Но лилавее изгревът студен
с неясно обещание за вечност.
Тъга една покълва бавно в мен,
превръщайки се в мъничка човечност.
Отпивам от деня. И ме е страх,
че дланите му няма да отворя.
Рисувам си небета , а във тях
ме гледа кротко Господ Бог Отгоре.