В купища спомени горя
Потрепва росата в тихата утрин,
от повея на вятъра докосната,
облечена в сиво е златната есен,
полегнала на зимата в ниското.
Пропукват заскрежени дърветата,
отпуснали клони молитвено,
към небето се стрелна врабчето,
на крилцето понесло сълзите ми.
Отвъд залеза наднича нощта,
с воала тъмен звездите ще скрие,
а тази дълбока, студена тишина,
под прозореца зловещо ще вие.
Ще чувам в мрака пак твоето име,
като вибрираща силна вълна,
която ще брули душата ранима,
сякаш ронлива варовита скала.
И все по-силно сърцето те иска,
в черупка корава се свило от гняв,
защо ми остави само твоето име
и в купища спомени все да горя.
Не ти ли стигна обичта ми голяма,
която застилах нощем в леглото,
а сутрин пламтяща, от зората огряна,
поднасях ти топло, с целувка кафето?
Животът коварен, отвисоко ме гледа,
не го интересува дали ме боли,
вече разбирам, че там сред звездите
твоето име за мене блести!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
