В купища спомени горя
Потрепва росата в тихата утрин,
от повея на вятъра докосната,
облечена в сиво е златната есен,
полегнала на зимата в ниското.
Пропукват заскрежени дърветата,
отпуснали клони молитвено,
към небето се стрелна врабчето,
на крилцето понесло сълзите ми.
Отвъд залеза наднича нощта,
с воала тъмен звездите ще скрие,
а тази дълбока, студена тишина,
под прозореца зловещо ще вие.
Ще чувам в мрака пак твоето име,
като вибрираща силна вълна,
която ще брули душата ранима,
сякаш ронлива варовита скала.
И все по-силно сърцето те иска,
в черупка корава се свило от гняв,
защо ми остави само твоето име
и в купища спомени все да горя.
Не ти ли стигна обичта ми голяма,
която застилах нощем в леглото,
а сутрин пламтяща, от зората огряна,
поднасях ти топло, с целувка кафето?
Животът коварен, отвисоко ме гледа,
не го интересува дали ме боли,
вече разбирам, че там сред звездите
твоето име за мене блести!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
