В онази вечер мокър бе асфалта
В памет на Енджи:(
В онази вечер мокър бе асфалта,
небето черно плачеше за нея,
то виждаше как в онази стая
с ръка посегна тя към пистолета.
Със кървави сълзи живота си кълнеше,
с какво заслужила бе таз съдба,
от доста малка хляба си делеше
със много други изоставени деца.
Но някак сили имаше тогава,
да се бори с него и със всичко зло
с душа, като от ангелска по-бяла
вярваше, че има някъде добро.
Лицето от усмивки все цъфтеше,
където минеше цветя растяха,
за всички тя приятел беше,
но някои това не го разбраха.
Изоставена, отново бе сама...
пистолетът към серцето си опря,
проклинаше със сълзи любовта
и дръпна спусъка с ръка!!!
Почивай в мир мила!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Людмила Нилсън Все права защищены
