В парка...

Онзи ден седях си в парка

и под шарената сянка птички пееха в хор,

а аз - на пейка с книга във ръката -

седях и слушах тоя сбор.

Седях и гледах как  текат нещата

и ний не можем спря този поток.

Замислена  погледнах синевата,

безкрайна като морска шир.

Гледах как животът кипи и ври,

но сякаш нещо във мене вече го няма,

Стоя си аз встрани.

Какво ли е това, което тъй ме задържа -

защо  ли и тъй не го забравих - ми кажи.

Сякаш  света през стъклена стая гледам

и нямам допир с никакви страни.

В тунела на съдбата тръгвам аз,

многоцветен и опасен, като шарена дъга.

Той много тайни крие и лица,

игра опасна е и затова не трябва там ти да стъпваш ей така.

Надявах се със мене ти да тръгнеш, ала - уви -

ти тръгна си... забрави ме дори.

Сега вървя  си аз по таз земя,

с надежда във душата, че ще намеря пътя към дома.

А пустотата в тази дневна суета

затрива бавно моята душа.

заспивам сън незнаен аз...

В дълбока пропаст се намирам… мраз.

Вратите много - ала пак се лутам

в непрогледен мрак.

И тази тиха самота изпълва с времето всичко по света.

Събудих се изведнъж от  тоя сън

и осъзнах, че съм навън.

Край мен вървяха хората и

всеки бързаше да покори света -

пропуснал този миг незабравим,

сияещ, тих, неумолим.