Изгубих си пътеката.

Тя бе и хубава, и стръмна.

Най-любима беше ми от всички досега.

Понякога поглеждах във страни от нея

и обратно бързо си приплъзвах после погледа!

Изгубих я. Защо я няма вече?

Сега къде изобщо ще вървя?

Дали не се намирам в хаос от самотност?

Макар че срещнах хора и пострадах от охотност.

Дано скоро спря да кървя.

Изгубих я... и спомних си едва,

някой че ме бутна от пътеката в пропастта,

в бездна от мистерии и глад за светлина,

а този Някой беше обладан от Суета.

Изкривено беше всичко.

Изгубих ли я или никога не я е имало?

Да плача ли сега или пък да се смея

на неистини, мистерии и заблуди,

на хаоса, във пазвата на който ще живея?

Не смея. Аз за своята пътека вечно ще милея!