В Побелялата Тишина

(по Джек Абатуров)

Нощ, по пътя, сляпа върви.
С леден блясък свети луната.
Студ, в пердетата, глухо звъни.
Само лъч се прокрадва в кревата.

Тихо влизам през твоите двери.
Вече час ти стоя до главата.
Не заключваш... имаш доверие...
Как, кажи ми, да върна Съдбата?!

Той, животът, на топчица стана,
скочи в Дунава, нямо потъна... 
много бавничко, като Титаник,
и май вече стигна до дъното...

Много дълго пазих Надеждата.
До Душата, в сърцето я кътах...
Много възли... Къса се преждата.
И е писано... и сбъркан е Пътят...

Вятър леден не чака да мина
и над мен все грохочи Небе...
Щом светът ми е срутен завинаги,
как, кажи, да остана дете?!

Хоризонтът ми - тънка чертица,
а сърцето ми - празна е чаша...
Изгоряха от огън зениците...
Стана пепел бившето "наше"...

Стиснал устни, затворил очите,
този свят вече ме души...
В залез нейде се скриха лъчите
и дъхти развалено на суши...

Аз те обичам, Моя Тревого!
Аз те обичам, дори и сега...
Дай ми сили, Боже, да мога
и в Побелялата Тишина...