В Побелялата Тишина
В Побелялата Тишина
(по Джек Абатуров)
Нощ, по пътя, сляпа върви.
С леден блясък свети луната.
Студ, в пердетата, глухо звъни.
Само лъч се прокрадва в кревата.
Тихо влизам през твоите двери.
Вече час ти стоя до главата.
Не заключваш... имаш доверие...
Как, кажи ми, да върна Съдбата?!
Той, животът, на топчица стана,
скочи в Дунава, нямо потъна...
много бавничко, като Титаник,
и май вече стигна до дъното...
Много дълго пазих Надеждата.
До Душата, в сърцето я кътах...
Много възли... Къса се преждата.
И е писано... и сбъркан е Пътят...
Вятър леден не чака да мина
и над мен все грохочи Небе...
Щом светът ми е срутен завинаги,
как, кажи, да остана дете?!
Хоризонтът ми - тънка чертица,
а сърцето ми - празна е чаша...
Изгоряха от огън зениците...
Стана пепел бившето "наше"...
Стиснал устни, затворил очите,
този свят вече ме души...
В залез нейде се скриха лъчите
и дъхти развалено на суши...
Аз те обичам, Моя Тревого!
Аз те обичам, дори и сега...
Дай ми сили, Боже, да мога
и в Побелялата Тишина...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Красимир Дяков Todos los derechos reservados