Щом дъждът ти почука със стъклени пръсти
и измамно притихнал, със вик връхлети,
потърси ме в стихията, както детето се търси.
Подслони ме с прегръдка и с устни.
Със дъх ме обвий.
Ако вятърът твойта мансарда заудря ядосан.
И зашепне неща, през които си минал насън...
Открехни, пропусни ме през тесния процеп.
Нека двама потънем в гласа на дъждовния звън.
Ще се удрят и плискат в прозореца светлите струи.
Ще се вихрят листата във луд менует.
Аз съм топлият сън, който твоята нощ ще застеле.
В тиха нота от нежна соната ще бъда до теб...
© Людмила Билярска Все права защищены
---
Роси, благодаря ти, мила! Извини ме, че толкова късно ти отговарям.
Поздрави