И днес отново навън вали.

Стоя до прозореца и гледам

как дъждовните капки по него

рисуват плачещи картини

върху прозрачен фон от сълзи.

Чисти, нежни-небесни сълзи



Защо тази нощ плаче небето?

И скриха се неизгасващите звезди?

Чувам само шепотът на мрака,

скрил и Луната от моите очи,

да казва: „Ще заплачеш и ти.”

Но този път той не позна...



Аз не плача, само наблюдавам

с празен поглед как навън вали.

И не се натъжавам, защото знам,

че утре Слънце деня ще освети,

а нощес пак ще изгреят звезди,

и Луната ще се отрази в моите очи.



И не плача, защото не мога.

А тихо сърцето в ритъм тупти.

В ритъм непознат, странно приятен.

Ритъм, който не познава сълзи.

Ритъм, който създаде ти.



И сега не тъжа, когато вали.