Дъждът си къса дамарите и става нещо
като Вавилонско стълпотворение
до Звездите. Със аплодисменти
и с оркестрови изпълнения, разбира се…
Сред копита от облаци
и водосточни тръби…
До центъра на Небето
или до центъра на Земята –
няма значение… Важното е
Небето да си разцепи акордеона
и между въздишките на неговите
клавиши да загърми!
И между водопадите на неговите
акорди – да затрещи!
Додето през това време,
Дъждът продължава да си къса
дамарите. И конят му
да препуска между Звездите!