Вещиците не могат да плачат
Да, красива съм, принце - порочна, загадъчна, твоя.
Под клепачите тежки притихнало дремят светкавици.
И откакто ги зърна, не знаеш ни де е покоят ти,
нито можеш да гледаш в зениците други красавици.
Виж устата ми - мляко и кръв, виж косата смолиста
как се вие по скулите бледи - най-гладкият мрамор.
Целуни ме, мой принце, пък нека и дяволи триста
със душата ми в ада пируват... Целувай ме само!
Нямам билка и цяр, от които да сторя отвара
против сладката болка, с която те чакам във здрача.
Черна котка минава ми пътя, в магия изгарям...
аз, която забърквам отрови, сиропи, илачи!
И дори да прогоня проклетата котка далече,
и дори да опитам с магия за смърт да избягам,
ще боли и насън, и наяве сърцето, обречено
да прескача през удар, щом чуе, че влизаш през прага.
Ще си тръгваш ли, принце? Защото принцесата чака?
Знам, почти полунощ е и вече е нейното време.
Ти върви, а пък аз ще приседна пред портата в мрака.
И ще чакам дъжда, та от него сълзи да си взема.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ели Все права защищены
