Вик на разплакана болка

се разнасяше там из града...

Самотното очакване се разтопи

от последния дъх на нощта...

Недосегаемите мечти изчезнаха от погледа

и остaвиха само следи...

Боли до отричане... Отлетяха спомените,

но не отлитат самотните дни...

Празната ми стая в тъжни сиви цветове...

Ме притиска сякаш с тези четири стени...

Искам да изляза от тялото си... от себе си...

Искам да се освободя... завинаги...

Писна ми от тези ръждясали окови...

Посиняха ръцете от тях...

Уморих се от празни молитви към Бога,

не съм същата, каквато бях...

Не ме гледай така учудено, моя съдба...

Не предричай живота ми и всички мечти...

Аз ще избирам пътя сама,

дори да сгреша... Нека боли...

Не ме заключвай, съдба, в затвора...

Не ме скривай от реалността...

Нали ти казах, че жадувам простора...

Остави ме... Нека сгреша...

Остави ме от теб да изляза...

Искам в различен свят да полетя...

Да видя, да усетя... да заобичам, да намразя...

Всички тези непозволени неща...

Пусни ме, съдба, пусни  ме да избягам...

Не ме е страх да сгреша...

Ще почувствам за миг свободата,

ако ще и след туй да умра...