Изпращам вик в далечината,

обгърнат аз от тишината.

Но проблясва нещо,

огрява светлината.

В кратък, светъл миг,

виждам познати ми черти.

Спомените бързо ме обгръщат,

но изчезваш ти.

Отново сам, със спомена оставам,

поредния самотен вик изпращам.

Да се предам, никога не ще го аз направя,

няма аз да те оставя, няма аз да те забравя.

И отново кратък вик, 

пристига при мен,

радост кратка той събужда, 

осветлява моя ден.

Но колко още мига, колко още дни,

колко кратки вика, колко искрени молитви.

Ще успея ли  да оцелея, всичко ще наравя,

никога, не ще те аз оставя, никога не ще забравя.