Винаги има един последен път.
Едно последно „само още малко“.
Една последна първа среща.
Едни последни „много те обичам“.

Винаги има един последен дъх,
застинал между устните и думите.
Една последна споделена тайна.
И едно последно „ще те чакам вечно“.

Има и ще има винаги един последен смях
един последен, от нощта пронизван плач,
едно очакване да се събудиш във прегръдка
и една последна мисъл, че ни няма вече.

Имало е, има и ще има най-пореден „най-последен“.
Винаги е „давам ти последен шанс“.
Винаги е „за последно те последвам“.
„Нека да си кажем сбогом за последно.“

.

.

.
 

Винаги ще има „имаше един последен път“.