"...Его вятърът пак трепери по оголените черчевета, изпъкнали като кокалите на някоя бабичка. 
И пак се гони с листата и октава по октава тялото му отново и отново се вихри из изтърбушените трупове на старите дървета, докато не се сбогува с небето.
Вишна - ама, че жалка съдба.
Днес си заобиколена от детска радост и насекомна глъчка, утре ти остава само мъглите да дишаш и да усещаш разяждащата сила на хилядите дървояди и техните приплоди.
Ама, че жалка съдба.
А догмата на човешкото разковниче продължава.
Ах, как продължава успивно да гали младежкия облик на утрешния ден.
Ала какво ако заспи?
Заспи ли, заспиват и надеждите.
А на човек колко му трябва?
Та нали само вярата му стиска сърцето.
Животът те лази - събуди се!..."