Очите му са паметно зелени,
но злоба няма, няма в тях.
Изплашен е той сега от мене,
навярно свикнал е да бъде сам.
 

Усмивката ми някак си го стопли,
отпусна се, страхът изчезна
и заедно с него всички вопли.
Изкарах го от самотната му бездна.
 

В прегръдките ми щом се свиеше,
забравяше за свойта сила.
Той беше звяр, но ме разбираше.
Без да искам, бях го укротила.
 

Тихо виеше, вече не ръмжеше.
Навярно беше ме обикнал той.
И спокойно до мене лежеше,
вълкът в мен бе намерил покой.
 

Аз, спокойствие в него открила,
споделях му своите мечти.
Влюбих се във вълк и не крия,
влюбих се в паметно зелените му очи.

 Р. Братанова