Вощеница
На пейката, с износено елече,
със дъх на свещи и тамян,
един човек, в безвремието вече,
залязваше от непосилност сам.
За здраве свещи той не палел,
за помен, на Задушница, при опело...
Един въпрос за гърлото го хващал:
"Ще липсва ли... и на кого?"
Тъй дълго с него си говорих,
за къщата, за трите му деца,
за вярата и Онзи - там отгоре,
за времето, живота и смъртта.
С очи от старост помътнели,
той гледаше във мен с тъга.
Във нея аз видях човеци,
забравили родина и баща.
23.08.2019 г.
Марина Йорданова
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Марина Йорданова Все права защищены
