В тъмната вечер вървях и си мислех
за живота, съдбата и всички мечти,
за тежкия камък, който все още носех,
за емоция, която не спря да кипи.

Вървях и не мислех, по-скоро усещах
тъпата болка отпреди наслоена,
за кратко се спирах и пак се запътвах
с натежало сърце и глава уморена.

Не исках аз нищо, само търсех утеха
в празните паркове, шосета, тъмa
и се лутах самотен в носталгия лека
да немеря отново таз мойта врата.

Да вляза аз кротко, да бъда очакван
с нежна усмивка, любов, топлина
и без никакви думи, а само със поглед
да общуваме чисто – душа със душа.

Леко усмихнат пристъпвах в тъмата
но след мене оставях мрачна следа.
Отключих на входа – стаята празна –
отдавна загубил бях свойта звезда...

Септември 2017